Напоследък не съм особено активна в блога. Но не съм го изоставила завинаги, може би просто съм му дала почивка. Нямам потребност да пиша. Има за какво, и още как, но някак си... де да знам, не мога вече.
Помня, през януари казах на един приятел тук, че ми остават 112 дни на йорданска земя. И изпитвах отвращение, исках да се прибера. Вече не знам колко дни остават... знам само че ме е страх да ги преброя, защотo след два месеца всичко ще свърши. И това вече не ме радва. Имаше период, когато се радвах. После беше времето, когато ту се радвах, ту се натъжавах, че ще си тръгна. И сега вече само превкусвам меланхолията...
Знам, е нормално, знам, че съм драма queen и се притеснявам за глупости, но такава съм. Точка. Ще ми липсва ужасно, ужасно много. Толкова ужасно, че дори не мога да си го представя ясно в момента :((( Идването ми тук беше едно от най-прекрасните неща в живота ми. И макар да остава още доста (и от живота ми, и от времето тук :)), знам... че всичко ще свърши.
Днес става половин година, откакто съм тук. На нейния фон оставащите два месеца и малко са... жалки.
Знам, знам, че вкъщи ме очакват хубави неща. Или поне искрено се надявам да е така. Знам, че животът продължава, но просто... животът тук ще свърши скоро, безвъзвратно и завинаги. И аз нищо не мога да направя!

Достатъчно време има, за да свалиш млад шейх и да станеш първа дама в харема... Или пък организирай първо харем, а после ме покани за шейх. И недей мрънка, а напиши как се осоли кат чироз в Мъртво море.

Йордания... Предполагам, че е много различно от това, което е при нас. Надявам се някой ден да посетя тази земя. :) А ти не мисли за завръщането, сигурно ще имаш възможност пак да отидеш там и да видиш приятелите си. :)

на екскурзия или командировка например,
ако тогава все още го искаш :)