Дълго време не съм писала, но не защото злият йордански вирус ме умори, ами защото пътувах. Ах, леле... “Пътувах”, т.е. Отидох в Сирия за една седмица. Там си изкарах много добре и ако събера сили някой ден, ще напиша по-подробно. В общи линии бях само в Дамаск и Халеб, убедих, че сирийците са много по-различни от йорданците въпреки географската близост. Дамаск е невероятен град с още по-невероятен нощен живот, който ти се струва като Лас Вегас, особено като си прекарал пет месеца в Аман. Точно като се прибрах в Йордания, на другата вечер излизах и като видях пустите улици на столицата в един часа през нощта, по които даже няма и коли, направо се изумих още повече! Ама както е казал поетът, аз сам си избра-а-ах тази съдба... Ами да, можеш от Дамаск да избягам за Бейрут :) Или просто да се върна в София.

Това е в кръга на шегата! Прибрах се в Йорданиа, изпълнена с надежди за новия семестър и светлото бъдеще и все пак със идеята, че “му се вижда края”, мамка му. А дали се вижда, не знам, остават още 90-ина дни, което в сравнение с изминалите сто и кусур е много по-малко, пък и ужким перспективите са забавление са по-големи от тези в предишния семестър, пък да видим.

Освен това има и нова промяна:накараха ни да се преместим в общежитието и да отидем в друга стая. Новата стая беше бая мръсна, когато я заварихме, предишните й обитателки, да кажем с най-мили думи, не са си падали по хигиената и освен това ни бяха оставили за спомен изсъхнали рози в шкафчетата, хапчета по рафтовете на гардеробите и трохи по същите места :) Това последното не знам как става точно, но беше факт. Същевременно стана ясно, че етажерките над бюрата са служели не са поставяне на книги, а на тигани и тенджери, защото бяха доста характерно лепкави и бая препарат за чистене погина в борбата с лепкавината. Ама да са живи и здрави, и щастливи в новата си стая.

Но това, което ме убива, е гледката от новата стая. Вярно, няма решетки, но за сметка на това пък се разкрива работната площадка зад общежитието, пълна мизерия. И зад нея някакви дръвчета... Толкова смешно. Единственото хубаво е може би, че понякога, когато духа вятър, виждам как облаците се движат съвсем отблизо и това е някаква радост все пак.

Иначе семестърът започна. Нещо всички са се заканили да ни юркат, ама ще видим. Колкото повече ме юркат, толкова по-добре. Тъкмо времето до прибирането ми ще мине още по-бързо :) Ох, тук е хубаво, грее слънце, ходя с дамски чорапи и тениски вече, имаме познати навсякъде (което не знам дали е плюс или минус), знам, че пак ще видя Петра и други интересни неща (които вече съм видяла, де), обаче... вече много ми липсва България. Знам, че има икономическа криза, че като се върна, трябва да си търся сериозна работа и да уча пак в университета и да се чудя има ли смисъл, но това в този момент така ми се иска този момент да дойде. Иска ми се да го изчакам спокойно, като същевременно извлека максимума от престоя си тук, не знам обаче как ще станат нещата. Както и да станат, на 19 май смятам да съм си вече у дома и да се радвам на дома. Осъзнавам, че може да мине една седмица и да пожелая да се върна тук. Но аз съм такава, винаги искам това, което нямам в момента, склонна съм да му приписвам несъществуващи положителни качества и в крайна сметка да подценявам присъстващото в живота ми :) Ама както и да е, отдавна се убедих, че  не мога да променя този си недостатък. Но сега съм изпълнена с надежда, че всичко ще бъде наред.

Сега си седя в затворническата килийка и слушам едно изпълнение на живо на Wish you were here Не ми е тъжно, някак ми стопля сърцето даже. Иска ми се да отида на концерт и да пея с Pink Floyd Wish you were here. Е, не че има шанс това да стане, но сигурно усещането би било прекрасно.

The same old fears. Да, има ги, но все пак всичко е нормално и ще бъде наред!