Вчера изпратих последния юлски ден. Вече е август - последният летен месец, чиито нощи постепенно застудяват и безвъзвратно преливат във влажни и есенни.
Но не това е темата! Темата е - как премина изпращането на юли!
Преди да започна обаче имам въпрос - ако плачеш, когато се смееш, как ще разбереш дали се смееш или плачеш, при условие че ситуацията е от рода на "да се смееш ли, да плачеш ли". Да, малко объркано го казах. Ама и животът е объркано място, хахха. Даже Сбъркано...
Вчера излизах с една група приятели. Изпращахме се, защото няма да се видим известно време. Една мацка, с която бяхме в Йордания, заминава на дълга екскурзия в Испания. Е, поне на мен ще ми се стори дълга, на нея - едва ли :) Другите - също ще хвърчат по задачи. Може да отида към Троян, ще видим. Падна много-много смях. Чист смях, разкрасяващ и ободряващ.
Като се разделихме, се видях с Боби. С моята Боби. И, о, какъв смях - пак разкрасяващ и ободряващ, но и изпълнен с една философска горчивина, произтичаща от нелепостта на екзистенцията ни! :))
Първо, срещата ни беше на изключително романтичното място - пред Халите. Е, не е лошо мястото. Планът беше да се поразходим по центърО, да пием по едно кафе... Резултатът обаче беше една съвсем анти-чиклит вечер.
Тръгнахме по Дондуков - посока:Заимов. Навсякъде около нас имаше  магазини с намаления, но ние не влязохме в нито един от тях! Накрая стигнахме до парка, обиколихме го. При избора на заведения се спряхме по моя идея на онова "кафе" с цаца. Тъй като беше пълно с хора, срещнахме известни трудности с избора на маса. Имаше само две свободни - разбира се, най-некомфортните. Високи с някакви високи столове, почти на алеята. Колебахме се известно време къде да поседнем, но бързо взехме решение, тъй като едната маса беше в непосредствена близост с някаква машина за крем сладолед, от която духаше яко горещ въздух срещу нас :)) Та, оставихме нещата си на масата и отидохме да се самообслужим в добрия смисъл.
Закупихме по 100 гр. цаца и 100 гр. пържени картофи за скромната сума от три български лева :)) Взехме си пластмасовите чинийки с морския деликатес... От всяка от тях стърчеще по едно нещо, което май носеше хубавото име "боцка". Нали така се вика на онова късо пластмасово нещо с два зъба, което замества скъпите пластмасови вилици :))))
По едно време, както си седяхме, внезапно ни завладя мисълта, как ние сме облечени секси и хубави - Боби с къса дънкова пола и лилав секси потник, а аз с бяха рокля на черни фигури на жени, разхождащи кучетата си, и мъже, каращи колело, разелени от множество розови точки, и седим в някакво заведение със съмнителна хигиена, което предлага цаца и картофи, а до нас ръмжи машина за сладолед. Този миг на осъзнаване на собствения ни абсурд беше нарушен от сервитьорката от съседното заведение. Първоначално, ние не разбрахме, че е сервитьорка, нито че работи в съседното заведение. Още по-малко знаехме, че сервитьорките от кафето обслужват и капанчето за цаца и картофи, но това е съвсем друга тема :)))
Та, идва сервитьорка и застава до нас. По облеклото й не може да се разбере какво е професията й. При което съвсем мълчаливо си стои. Ние се споглеждаме неловко. "Абе тая какво търси тука!" След половин минута може би Боби казва:
- ъ-ъ-ъ да?
- Ше искате ли нешо за пиене?
Не, благодаря.
Изчакваме да се отдалечи. Смях в залата. Много смях. 
След може би около две минути изведнъж има раздвижване до нас.  Семейство с малко дете се приближават. Оказва се, че под нашата маса - или просто в много голяма близост, са разположени един покемон и една ракетка, и срещу едно метално левчо всяко дете може да се подруса прилично. Не, лигнята настъпваше стабилно. И как само ни заля, като ракетката се раздвижи и от нея се понесе някаква песен на Уитни Хюстън. :))) Какъв музикален бекграунд, какво оформление...
Вече трудно се дишаше, да не говорим да предвкване на цаца....
Е, по едно време свърши това и хората си тръгнаха. Дано не са ни намразили много.
Да, но междувременно стана нещо на машината за сладолед. Така е - щом има пушка на сцената, то тя трябва да гръмне. По едно време дойде човек с кофа недиференцируема смес, която изсипа в машината. От нея, ако боговете благоволят, трябваше да стане сладолед за целия парк! :))) Е, в това няма нищо смешно. Ама на нас ни стана много смешно. Нова порция лигня до припадък ни заля, с риск да ни отнеме живота дори.
На масата срещу нас седяха две семейства метали и едно малко момиченце, което беше на по-възрастното семейство метали. Нищо против семействата метали, нито семействата, нито металите, даже напротив, но и те щяха да ни убият. По едно време момиченцето пита:

- Тате, тате, пишка ми се!

- Ами тате, тоалетната е влизаш през вратата, дясно, и по миризмата, тате...

"По миризмата, тате"...  Все по миризмата, все по миризмата... Е, това беше гвоздеят на програмата, черешката на тортата, върхът на сладоледа!
За протокола - този ден никой не е пил нищо!
След като изядохме всичко, си тръгнахме. Не по жицата, не по миризмата, по нашия си път, водещ към абсурда. Наскоро във Фейсбук си правих тест "Кой литературен герой сте" и резултатът беше:Вие сте "Алиса в страната на чудесата". Нашият Wonderland с Боби от отдавна е станал Absurdland, няма две мнения по въпроса.
Поговорихме си за мъжете в живота ни. Не само за тези, към които имаме някакво по-особено отношение. И не, не се жалвахме. Пак само се смяхме. Вече не сме на 16, не ни става тъжно, само забавно. Сетихме се как понякога ни се хвалят колко пари изкарват, с преувеличения в повечето случаи, как понякога се държат бете жените и се фръцкат с това-онова. Ех, ..., чудо само... романтиката просто около нас струи както около завод за пакетиране на чипс.)))
Та, така изпратих последния ден на юли... Дано август бъде по-хм... рационален :)