Времето упорито се опитва да се оправи. Вали, вали, вали, небето е мрачно и блесва слънце на хоризонта. Студено е и много хора ходят още с ботуши и палта по улиците. Аз обаче протестирам! Ето затова си нося новите пролетни ниски обувки и тънкото бяло яке напук на десетте градуса навън. Не че не обичам да ми е топло - обожавам да ми е топло.Хич не обичам да ми е студено. Но правя нещо, за да предизвикам някак хубавото време, да му покажа, че съм готова да го посрещна :)
От време на време си мисля, че всяка пролет става, така че настъпва голяма промяна в живота ми. Е, тази пролет не направи изключение. Но за разлика от всички други досега следзимни сезони сега съм повече оптимист от всякога. Не вярвам, че ще ми се случат хубави неща. Знам, че ще е така. Знам, че всичко има смисъл, че е за мое добро. Тази мисъл ми дава нужното спокойствие и увереност, усещането, че здраво съм стъпила на земята, че почти нещо нищо не може да ме разклати от мястото ми. Да ме нарани - да, но не и да ме помести. Кой знае, но май наистина съм станала голямо момиче!
Във всеки случай тук трябва да спомена едно любимо стихотворение на Вапцаров.  Цитирам първите два куплета:

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.